Д-р Иван Димитров Дочев

Български политик от периода преди и след деветосептемврийския преврат от 1944 г., основател и ръководител на Български национален фронт (БНФ) в продължение на повече от половин столетие, автор на много статии и книги по проблемите на най-новата българска история. Срещу него Народният съд и други съдилища по време на комунистическия режим в България произнасят, задочно, три смъртни присъди. По политически убеждения е монархист.

Роден е на 7 януари 1906 г. в гр. Шумен, България. Баща му участва в Балканската и Първата световна война като офицер от артилерията, след което минава в запас с чин майор. Осемнадесетгодишният му син Иван записва право в Софийския университет, но недоимъкът и активната му обществена дейност го карат да прекъсва на няколко пъти следването си.

От 1925 до 1930 г. е секретар на общината в родния му град. Междувременно на 13 юни с.г., с дузина съмишленици на тайно събиране в студентска квартира в кв. „Лозенец“, полага основите на бъдещите Легиони. Тяхна основна задача трябвало да бъде активно противопоставяне на усиленото разпространение на комунистически идеи сред младежта. Използвайки нейната доверчивост и малкия й житейски опит, под лозунги за изграждане на справедливо общество, левичарите вече представляват сериозна заплаха за гражданския мир.

За да изложи идеологията и целите на новото сдружение, Иван издава вестниците „Прелом“ и „Идеи и дела“ и развива трескава публицистична дейност. Написва и книгата „Кои сме и за какво се борим“ – настолен наръчник за противниците на комунизма. Успоредно с това той пътува непрекъснато из страната, организирайки бурни събрания и митинги, с които печели нови внушителни групи съмишленици. От тези мероприятия е останал в историята споменът за маршируващите из софийските улици 50 000 младежи, протестиращи срещу несправедливия, натрапен ни Ньойски договор.

Изградил си авторитет като несъмнен лидер на антикомунистически настроената българска младеж, той влиза в контакти с най-изявени личности от политическия и обществен живот у нас през 30-те години, включително и с Иван Михайлов. С него Дочев провежда дълъг разговор някъде из Осоговската планина, засягайки най-вече идеята му за независима Македония като Швейцария на Балканите.

През 1934 г. Националните легиони са една внушителна сила със своите 200 000 членове. Признание за нейния авторитет е и срещата на Иван със самия Хитлер. Появяват се слухове, че водачът на немските националсоциалисти е спонсорирал сродната българска организация с 500 000 лева, което той яростно отрича.

По време на Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. лидерът на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) е все още студент. През август с.г., на конгрес в Берковица, Българският студентски съюз го избира за свой председател. Мероприятието е почетено с ненадейното височайше присъствие на цар Борис III, когото неясната политическа обстановка кара да остане временно в сянка. Той поздравява присъстващите с приветствена реч за истинските национални ценности и ролята на студентите в отстояването им.

По това време единствено Иван има смелостта да надигне глас срещу превратаджиите, потъпкали основния държавен закон, пред който ще се прекланя през целия си живот – Търновската конституция. Затова е интерниран в Даръ дере (днешен Златоград) и Мостанли, а по-късно, заради несъобразяване с препоръка на властите да разпусне Легионите, лежи една година в Софийския затвор. Когато е освободен, го посреща ликуваща хилядна тълпа от негови последователи.

През 1937 г. завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет. По-късно за една година е кмет на Калофер, а след връщането на Южна Добруджа става градоначалник на Силистра – родното място на майка му. За две години той успява да възвърне българския облик на този крайдунавски град, в който 20 години са насаждани влашки порядки. Проявените от него умения на стопански ръководител са оценени както от силистренчани, които го правят почетен гражданин, така и от царя, дарил го със златен часовник. По времето, когато кметува, легионите се ръководят от ген. Христо Луков.

Иван Дочев оглавява и Земеделския съюз – най-внушителното профсъюзно обединение в България от началото на 40-те години, наброяващо към един милион членове. Той се стреми да предпази селските стопани от левичарските призиви към бедните, от рода на: „земя за всички“, „колективно обработване на земята“, „колхози“ и пр.

Няколко дни преди 9 септември 1944 г. водачът на СБНЛ, заедно със съпругата си Бисера-Мария Селвенова и най-близкия си сподвижник д-р Георги Паприков, със специално предоставен им немски военен самолет успява да напусне България. Новодошлата комунистическа власт излива яростта си, че един от най-върлите й врагове е успял да се изплъзне, върху фамилията му. Убиват бащата, ветеран от войните. Търговищкият Народен съд осъжда на смърт най-големия му син Дочо – майор от жандармерията, а младият Борис – лекар, намира своя край в някакъв добруджански концлагер.

Единствен оцелял от рода си, Иван се установява в гр. Залцбург, Австрия, смятайки за основен свой дълг към паметта на близките, станали жертва на червения терор, да посвети живота си на борба с комунистическата власт в родината си. Първата му задача е да обедини пръснатите из Европа щастливци, спасили се от гнева на новодошлите комунистически управници, които все още стъписано се надяват на някакъв обрат в кървавите събития, засегнали България. Първи откликват на призивите му студенти-легионери и известни наши общественици. На 28 декември 1948 г. те основават в ресторант в един мюнхенски квартал – тайно, за да не предизвикат поредна протестна нота на съветската дипломация, антикомунистическата политическа организация БНФ.

Иван Дочев започва да издава в Мюнхен циклостилно сп. „България“, без адрес и редакционна колегия, а по-късно, вече с група, и в. „Национална България“. Той е автор на първия по-обширен материал, запознал европейската общественост с кървавата същност на деветосептемврийското комунистическо правителство. Успоредно с политическата си дейност, видният легионер успява да защити докторат по право в престижния Хайделбергски университет.

През 1951 г. д-р Дочев се прехвърля на Северноамериканския континент. Понеже му е отказан достъп от американското правителство, той отсяда първоначално в гр. Торонто, Канада, където основава първите задокеански клонове на БНФ. Като техен печатен орган започва да издава сп. „Борба“, а по-късно и „Български народен глас“. Дванадесет години по-късно той се установява в Ню Йорк. Дълги години оглавява БНФ в Америка и Канада, като успоредно с това заема важни постове и в други емигрантски сдружения: председател е на Българо-американската републиканска федерация (10 години), член на ръководството на „Етнически групи“ при Републиканската партия – Вашингтон. Петнадесет години той е начело на подразделението на авторитетната международна общност „Американски приятели на Антиболшевишкия блок на народите“, но се оттегля от нея, след като констатира, че оглавяващият я бивш министър-председател на Украйна, Ярослав Стецко, започва да не се съобразява с афишираната равнопоставеност на националните представителства там. Той се поддава на личната си неприязън към казаци, кримски татари и румънци.

Разностранните обществени прояви на д-р Дочев го сближават с американския елит – кметове, народни представители, губернатори, сенатори и дори президенти. С активния му принос 3 март става популярен в календара на редица градове на континента като „ден на България“. Той е традиционно спазван от кметовете на многонационалния Ню Йорк.

На 8 март 1981 г., съгласно чл. 14 от Устава, ЦУС на БНФ „единодушно и с акламации“ провъзгласява д-р Иван Дочев за почетен председател на Българския национален фронт. Известният антикомунист намира и време да напише няколко книги, в които остава верен на традиционните си убеждения: „България под комунистическия терор“, „Червена България – опасност за световния мир“ и автобиографичната „Половин век борба против комунизма за свободата на България“.

Наричан е след 10-ноемврийския преврат почетен доайен на българските политици. От 1997 г. до смъртта си на 14 май 2005 г. живее в родния си Шумен.