Димитър Найденов Попов
Един от заслужилите дейци на българската политическа емиграция след Втората световна война, деец на Македонската патриотична организация (МПО) и на нейния ЦК, дългогодишен редактор на в. „Македонска трибуна“, талантлив публицист и поет.
Роден е на 24 април 1936 г. в с. Долна Брезница, Санданско, България. Произхожда от заможно семейство. С идването на комунистическата власт и последвалата национализация за фамилията, отнесена към категорията на неблагонадеждните, настъпват тежки дни. В бащиния му дюкян е настанен граничен отряд, а в родната къща – офицери. Ученикът от бившата Солунска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“, преместена в Горна Джумая, под влияние на по-големия си брат Антон, осъзнава, че в родината не го очаква розово бъдеще.
Едва 17-годишен, заедно с брат си, се включват в група от шестима единомишленици, с които пресича българо-югославската граница. След тригодишно митарстване и нелеки изпитания, на които е подложен от югославските специални власти заради неотстъпчивост по отношение на самоопределянето му като българин, той в крайна сметка се озовава в италиански лагер край гр. Капуа, а по-късно получава политическо убежище в САЩ.
Първоначално си изкарва прехраната с тежък физически труд, което обаче не му пречи да се включва активно в инициативите на местната българска колония. Със специално писмо от Рим Иван Михайлов, с когото Митко и брат му са имали възможност при престоя си в Италия да контактуват, му препоръчва да замине за гр. Индианаполис, щата Индиана, където да помага при печатането на излизащия там в. „Македонска трибуна“. Михайлов е бил впечатлен от патриотизма и борческия дух на братята Попови и желаел да ги приобщи към работата на МПО. Без да се замисля, Митко изпълнява поръката на Михайлов, въпреки че междувременно вече си е намерил добра работа и възнамерява, след като задели малко спестявания, да се задоми.
През май 1967 г. той е вече печатар на емигрантския вестник, в чието списване Иван Михайлов играе важна роля. Четири години по-късно свързва живота си с дъщерята на известния войвода Димитър Велков – стоящ зад атентатите по жп линията във Вардарска Македония, осъществени по нареждане на Михайлов. Двамата свиват семейно гнездо в Индианаполис, като жена му Вера също се включва в екипа на в. „Македонска трибуна“, изпълнявайки едновременно задълженията на касиер, счетоводител и завеждащ кореспондентския отдел.
Митко се изкачва на по-почетното място помощник-редактор, а по-късно за дълги години оглавява цялата редакция, когато Борислав Иванов, в знак на протест срещу стремежа на Иван Михайлов да узурпира еднолично издаването на вестника, настоявайки да не се печатат материали, които не е одобрил лично, напуска редакторския пост, написвайки остро прощално обяснително писмо. Налага се Митко сам да спасява положението в един от най-трудните периоди от издаването на вестника заедно със съпругата и дъщерите си, които подготвят за изпращане поредния брой на абонатите. За напрегнатата работа той получава месечно само 600 долара, но като предан на македонската кауза боец безропотно изпълнява даденото му поръчение. Митко става член на ЦК на МПО и напълно и искрено се подчинява на волята и нарежданията на Иван Михайлов.
Инициираното от Рим напрежение във вестника се прехвърля и в МПО. Митко съумява да прозре, че със сляпото си подчинение на застарелия Михайлов някои емигранти не правят услуга както на някогашния му авторитет, така и на ефективното функциониране на организацията.
Усещайки, че някогашни послушни активисти от МПО започват да изказват собствено мнение по някои аспекти на дейността й, както и да си задават въпроси, редно ли е тя да бъде узурпирана от човек, чийто крак не е стъпвал на Континента, Иван Михайлов решава да постави на колене „разколниците“. Въпреки че благодарение на тях всеки месец получава своите 1500 долара, отделно от помощите и даренията на бивши съмишленици, пръснати по света, той внезапно прекъсна традиционното си сътрудничество на вестника, нареждайки и на други, доверени нему, да сторят същото – на Живко Гелев, Иван Илчев, дописници от България, пишещи под псевдоним. Целта му е, след толкова години редовно списване, в. „Македонска трибуна“ да спре работа.
Но се намират „непослушници“, които спасяват изданието от подобен позор. С материали от Христо Огнянов, Христо Низамов, Илия Гитев, д-р Иван Гаджев и др. най-авторитетният след в. „Народен глас“ и най-дълго съществувалият вестник, списван на български език в Северна Америка, продължава да излиза. Печата се и до днес.
Димитър Попов е спечелил заслужено уважението на нашите емигранти в Северна Америка. Той става любимец на емиграцията с вечната си усмивка, благия си характер и с умението си да обърне внимание на всеки. Но животът му в редакцията преминава през много кризи, породени от Иван Михайлов и членството в МПО. Митко се оказва гръмоотводът, в който попадат светкавиците на започналата, не по негова вина, война с Михайлов.
Преживял не едно сътресение и разочарование, но винаги оставащ предан на патриотичните си убеждения, Димитър Попов се самоубива на 28 ноември 1991 г., едва 55-годишен, оставяйки без бащина подкрепа четирите си дъщери. Смъртта му, идентична с тази на Пандил Шанев – бивш председател на ЦК на МПО, от 26 януари 1939 г., оставя някои висящи въпроси. Дали това е следствие от разочарованието за недооценения му принос в отколешната борба за защита на българските интереси в Македония, или болезнена равносметка, че с верността към младежки идеали и кумири често е поставял семейството си на ръба на нищетата, или просто е необясним срив на чувствителна психика – тази тайна той отнася със себе си.